Средностатистическа майка с история за едно мечтано пътуване
Снимка: Shutterstock
Кога за последен път сте оставали насаме със съпруга си? Имам предвид без деца. Да отидете някъде на тишина и спокойствие, или пък другаде, където цари оживление? Да се почувствате пак както някога – все едно отново сте гаджета?
На нас рядко ни се случва, но за сметка на това или точно по тази причина всеки път е прекрасно. Мисля си, че за здравето на цялото семейство е от полза понякога да си подаряваме такива дни. И ние да си починем от децата, а и те от нас. Ще ви разкажа историята на едно мечтано пътуване.
В началото на миналата година съпругът ми ме изненада с билети за концерт на „Ролинг стоунс“ в Мюнхен през септември. Предвид преклонната им възраст нямаше закога да ги чакаме да идват в България. „Стоунс“ са една от любимите му групи. И аз ги харесвам, но не чак като него. Те са единствената банда, в която нито един от членовете не умее да пее, и въпреки това са велики. Невероятно, но това е най-дълго концертиращата група в историята на музиката. Невероятно предвид факта, че вземат тежки наркотици много от преди да се родя (а аз съм прехвърлила средната възраст) и не само че са си ОК, ами са и изпълнени с енергия.
Да си призная, на какъвто и да е концерт – дори на тъпа банда бих отишла, само и само да останем за малко насаме със съпруга ми.
Той не обича да лети със самолет, но и двамата обичаме да шофираме, решихме да тръгнем с кола. Тъкмо щяхме да се видим и да се наприказваме на воля, без постоянното „Мамо, мамо! Тате, тате!“ Месеци наред очаквахме пътуването с нетърпение. Ще си караме, ще си приказваме, ще си спираме, където ни е кеф. Няма да бързаме. Пълна свобода.
Ето че най-после настъпи денят преди отпътуването. Мечтата ни изглеждаше толкова достижима... И не щеш ли, вечерта преди тръгването малката ни дъщеря, тогава на година и девет месеца, вдигна температура. Изкарахме тежка нощ. Съответно на следващия ден не заминахме никъде. В такъв момент остава единствено успокоението, че вероятно незаминавайки сме се спасили от нещо много по-неприятно. Или поне аз винаги избирам да разсъждавам по такъв начин. Решихме да останем, от една страна, защото ни беше притеснено за малката, и от друга, защото нямаше кой да кара 1330 км до Мюнхен. Двамата със съпруга ми не бяхме мигнали.
Край! Свърши се! Билетите за всички останали дати от турнето отдавна бяха разпродадени. Никога нямаше да ги видим. Толкова са стари. Всеки концерт им е като за последно. Със свито сърце се простихме със „Стоунс“ завинаги.
Най-неочаквано, няколко месеца по-късно, обявиха още няколко дати от същото турне. И съпругът ми, този безкраен оптимист, отново купи билети. И се прежали – щяхме да летим със самолет! Концертът беше в Берлин на 23 юни, а на 21 имахме кръгла годишнина от сватбата. В случай че планът ни успееше, щяхме да си направим чудесен подарък.
Лично аз гледах много-много да не го мисля и да не се надявам.
Казвах си: „Ако стане – стане, ако не – здpаве!“. За щастие, успяхме да стигнем и до Берлин, и до концерта. От пет метра разстояние в продължение на два часа гледахме как Мик Джагър тича и скача по сцената с невероятна лекота, все едно не беше на 74 години. Междувременно и пееше, доколкото възрастта и гласовите му възможности позволяваха.
Беше впечатляващо – 70 000 души на Олимпия Штадиум стояха два часа на крака, пяха и ръкопляскаха. Някои дори плакаха от умиление. За мен концертите са една от най-зареждащите емоции. Нищо не събира хората така, както музиката.
Прекарахме 4 прекрасни дни в Берлин. Беше 12 градуса и не спря да вали, което по никакъв начин не ни попречи да навъртим повече от 70 километра пеша и да си прекараме великолепно. Свободата да се будиш от самосебе си, без аларми, без деца, без някой да ти вдига клепачите и да пита: „Мамо, спиш ли?“, без друг да те щипе и гъделичка. После да отидеш на спокойствие до тоалетната, да пиеш кафе толкова дълго, колкото искаш, да се разхождаш безцелно, да чуваш мислите си, да целуваш партньора си, без подрастващ тинейджър да вика: „Отвратително, не мога да ви гледам!“, да правите секс, без да се притеснявате, че някое хлапе всеки момент ще нахълта, да си легнете в три часа сутринта, защото на другия ден не бързате заникъде… И други такива съвсем дребни, но важни неща, който са иначе невъзможни.
Разбира се, нищо не свършва по-бързо от хубавото прекарване. Прибрахме се в София, а там ни очакваше изненада. Двете ни дъщери си отмъстиха, задето не ги взехме с нас – малката беше болна, а голямата – въшлясала. За „добре дошли“ малката ни посрещна с рев, който продължи часове наред до заспиването ѝ.
На следващата сутрин се събуди и продължи с рева, оттам откъдето беше спряла. Успокоявах се с мисълта, че можеше да е по-зле, можеше и двете да са болни и с въшки, можеше и двете да не спират да реват, всяка по своята си тема.
Първият ден след завръщането беше брутален – с едната ръка чистех въшки и гниди, с другата бършех сополи. Буквално!
Малката ми беше толкова сърдита, че съм я изоставила, че изобщо не ми говореше, отказваше да се храни и да ходи до тоалетната. Принудих се да върна памперса, тъй като тя демонстративно пишкаше из цялата къща, само не и в тоалетната.
Когато се опитвах да говоря с нея, тя само изпръхтяваше, мяташе ми презрителен поглед и се завърташе на другата страна. Прекара следващите два дни в леглото, завита през глава и с биба в устата. Да кажа, че бях изумена от регреса в поведението ѝ, ще е малко.
Бях ужасена. Държеше се като изоставено сираче. Какво се беше случило с малкото ми вечно усмихнато и в добро настроение момиченце?! Не познавах това дете. Не го бях оставила такова.
Слава богу, на третата сутрин отново се събуди моето момиче, вече оздравяло и в добро разположение на духа, и нещата поех нормалния си ритъм.
И нещо практично: Ако някой ви каже, че съвременните препарати убиват въшките и гнидите, не му вярвайте. Отидете до кварталната железария, купете газ и забъркайте „съвършената“ маска за коса с мас, газ и оцет. Само тя мори гадините.
Накрая ви пожелавам здраве, приятно пътуване, страхотно изкарване и леко завръщане. Дано децата ви се смилят над вас (ако не сте ги взели със себе си)!
Ралица Найденова
Снимка: личен архив
Ралица Найденова е филолог по образование и графичен дизайнер по професия, автор и съмишлник на проекта „Пощенска кутя за приказки“, създател на интерактивната книга за деца „Приключенията на принцеса Точица“, майка на две дъщери, която се опитва да не се превърне в скучен възрастен.
Трябва да сте регистриран потребител за да напишете коментар
Коментари